Децата на българите
Когато стане въпрос за демография, българите много ни боли. Толкова ни боли, че отказваме да говорим публично по темата и да назоваваме нещата с истинските им имена. Предпочитаме завоалирани термини, създаване на работна група или писане на поредната „Демографска стратегия“, която никой няма да прочете. За съжаление, никой не се занимава с този проблем, защото ефектите не носят бърз политически дивидент. В същото време, няма политик в тази държава, който ако го попитате дали е важна за него демографията, да ви отговори отрицателно. Но на практика, не се прави почти нищо. Вече статистически не можем да се възпроизведем на нивата си, където сме били само до преди 30 – 40 години. Просто математиката не го позволява с настоящия потенциал на човешкия капитал и коефициент на плодовитост.
А защо стана така? Не бедността е позорна, а невъзможността човек да се отърве от нея чрез труда си. Причините за ниската раждаемост до голяма степен са монетарни. В България все по малко хора остават заради някакъв алтруизъм. Има много емпирични изследвания, които доказват, че е невъзможно една държава да преживее икономически бум или „икономическо чудо“, ако населението й в трудоспособна възраст расте по-бавно от 2% годишно и когато средната възраст на това население е над 45 г. Разбира се, не само България, но и повечето страни от развития свят не отговарят на тези условия, затова и т.нар. „икономически чудеса“ от началото и средата на 20-ти век, вече изчезнаха.
Така например, в периода от 1850 г. до 2000 г. в западноевропейските страни очакваната продължителност на живота се е повишила от 40 г. на 80 г., а средният брой деца на една жена е спаднал от 4,5 деца до малко повече от 1. Според различни оценки, застаряването на населението в ЕС ще коства ок. 27% от БВП на ЕС до 2070 г.
Не само ЕС, но и всички развити държави по света ще бъдат изправени пред голямо предизвикателство при финансирането на своите разходи в бъдеще, свързано със застаряването на населението. Това е така, защото бързо намалява съотношението между плащащите данъци и осигуровки и получаващите пенсии. Така например, според доклад на ЕК от 2020 г., през 2019 г. на всеки човек над 65 г. се падат средно 2,9 лица в трудоспособна възраст в рамките на ЕС. През 2070 г. се очаква този коефициент да спадне до 1,7. Променената възрастова структура, от своя страна, изменя и потреблението на стоки и услуги вътре в националното стопанство. Оттук идва и важното заключение, че до голяма степен икономическия растеж и демографията, могат да определят и обяснят растежа на доходите на глава от населението.
Така например, наскоро Световната банка излезе с твърдението, че България вече е част от „клуба на богатите“ държави с „high income”, в които БВП на глава от населението е над 14 000 долара на година. Това е така, дотолкова доколкото сме съгласни с твърдението на Световната банка, че ако получавате поне 14 000 долара на година, то вие сте богат човек. Това прави по 1 166 долара на месец, което по настоящия курс долар към лев, прави между 2000 и 2100 лв., което е средната работна заплата в България за 2023 г. според данните на НСИ. Сметките са верни, но с две условия.
Първото е, че Световната банка е направила своята методология на база данни за всички държави по света. Така например, най-долната граница на бедност в същата класация е от 0 до 1 100 долара годишен доход, което прави по по-малко от 100 долара на месец. Трябва да си дадем ясно сметката, че когато Световната банка ни казва, че сме минали в „клуба на богатите“ по доходи на глава от населението, то тя ни сравнява със страни от Африка и Латинска Америка. Спрямо тях, България наистина е богата държава.
Второто условие, е именно демографията. Страната ни намаля с половин милион души за 10 години. Когато се мери показателят БВП на глава от населението, в числителя стои абсолютния размер на БВП за съответната година, а в знаменателя стоя броя на населението. Кажете ми, когато знаменателят намалява, какво се случва при делене на съответната дроб? Разбира се, че крайният резултат нараства по-бързо, отколкото ако знаменателят нарастваше също, или остане непроменен. Това важи за всяка държава от развития свят. Навсякъде знаменателя намалява, а агрегирани показатели като БВП на глава от населението нарастват. Това е по-скоро трагедия, отколкото реална конвергенция. Защото част от по-добрия стандарт на живот, е пряка функция от това, че сме по-малко като народ.
Ето ви пример. БВП на България за 2023 г. беше в размер на ок. 186 млрд. лв. Населението от последното преброяване е 6,5 млн. души. Това прави ок. 28 600 лв. БВП на глава от населението на годишна база или ок. 15 800 долара. Точно толкова показва и статистиката на официалния сайт на Световната банка. Сега си представете, ако не бяхме загубили 500 000 българи за последните 10 години? Тогава трябваше да делим 186 млрд. лв. на 7 млн. души, а не на 6,5 млн. души. Тогава БВП на глава от населението, при равни други условия, щеше да бъде 26 500 лв., или 14 600 долара на година. Разликата е ок. 1 200 долара на човек повече, като пряк резултат от загубеният човешки капитал само за десетилетие. Разбира се, БВП на страната ни би бил потенциално по-висок, ако икономически активното население в трудоспособна възраст, е повече. Но в дългосрочен период. За какъвто у нас, за съжаление, не се мисли. В случая на България, трябва ясно да се каже, че една част от нарастването на благосъстоянието, за съжаление се дължи на ниската раждаемост.
Намираме се в ситуация в която световното население непрекъснато нараства, а ресурсите продължават да се разпределят непропорционално и неефективно. На този фон, българското национално стопанство се намира в непрекъснат отрицателен естествен прираст на човешкия капитал, средно с 50 – 60 000 души всяка година в периода след 1990 г. С две думи, страната ни намалява с един областен град всяка година. През 1990 г. сме били ок. 8,1 млн. души, а днес, според последното преброяване, вече сме 6,5 млн. души. Това е спад с 20% за период от 34 години. В момента сме точно толкова като брой население, колкото сме били в периода 1940 – 1943 г. по време на Втората световна война. Прогнозите на всички реномирани статистически институции за България сочат, че ще бъдем по-малко от 5 млн. души само след още няколко десетилетия (в периода 2050 – 2070 г.). Според доклади на ООН пък, България е страната с най-бързо топящо се население, на територията на която няма война.
Но къде отидоха децата на българите?
През 1970 г. делът на децата (от 0 до 17 г.) спрямо общото население на страната, е бил 28%. През 1995 г. този дял пада вече на 22%, а през 2022 г., е вече 17%. Така за ок. 50 години, делът на децата в България спрямо общия брой на населението, е намалял с близо 11 пр. п. За сметка на това, населението на възраст 65 г. и повече, нараства от едва 9,7% от общия дял през 1970 г. до 23,5% днес. Разбира се, последното не е лошо. Това означава, че средната продължителност на живота е нараснала, което е така, но също така означава, че заради ниската раждаемост няколко поред десетилетия, възрастовата структура на българите се е изменила по начин, който едва ли би могъл да ни хареса.
За периода 1990 – 2022 г. в България са направени общо 1 830 429 аборта, според официалната статистика. Изследвания показват, че ок. 25 – 30% от всички аборти са по лекарско предписание и са били неизбежни и принудителни, а останалите ок. 70%, са били по решение на родителите. Знаете ли колко са 70% от 1 830 429 бебета? Точно 1 281 300 неродени българчета, които са могли да се родят, но различни немедицински обстоятелства, са попречили. Разбира се, всяко едно число е човешка съдба, която е уникална и няма как да бъде изследвана и описана, но статистиката е такава.
Има и други деца, които България загуби за този период. След 1990 г. са родени малко над 330 000 деца с български акт за раждане и място на раждане извън България по регистъра на ГРАО. Основно става въпрос за страни като Турция, Северна Македония, Молдова, Украйна, САЩ, Германия и Великобритания. Най-много деца на българи се раждат в Германия, а след това в САЩ и Великобритания (близо 65% от общата стойност за целия период). Всъщност, децата на българите преди 1989 г. започнаха да раждат деца. Само че не в България. Тези деца на българи обикновено не носят български имена. Повечето говорят „развален“ български, а част от тях, дори не знаят български. Техният “native” език е или английски или немски или турски или някакъв друг в зависимост от това в коя държава са родени и къде са учили. Вероятно след още едно поколение, техните деца няма да знаят нищо за България.
На този фон, в момента в България има ок. 300 000 семейства, които не могат да имат деца. Българското семейство мина от двудетен в еднодетен модел. Ражданията са рекордно малко – едва 57 478 през 2023 г. Това е годината с втората най-ниска раждаемост от век насам. Първата е 2022 г., когато се родиха 56 917 бебета.
Ако съберем неродените деца на българите през годините след 1990 г. с родените такива извън България, то можем да кажем, че днес ни липсват 1 611 300 деца. Толкова не се родиха или пък се родиха, но на друго място. Защото в България на техните родители не им хареса. И с право! Защото освен икономическа инфраструктура, трябва да има и социална такава.
И затова сме виновни всички.
Очевидно някъде бъркаме.
И не – пазарната икономика няма как да реши този проблем. Напротив, този проблем е враг на пазарната икономика. Защото за да създадеш условия и среда на младите българи да се възпроизвеждат, се изискват редица ангажименти и жертви. Държавата трябва да пожертва значителна част от парите в държавния бюджет, а бизнесът трябва да пожертва част от печалбата си. Икономиката вероятно ще трябва да пожертва част от растежа. А резултатът от усилията в живота трябва да се измерва по-достойно, а не „на око“.
А у нас какво стана? Стана това, че телевизорите ни всяка година стават по-големи, а членовете на семейството, които сядат пред тези телевизори, все по-малко.
И не – не е решение да внасяме индийци, пакистанци и всякакви други. Проблемът е много по-дълбок от обикновен недостиг на кадри на пазара на труда. Става въпрос за изменяне на културната идентичност на България.
Японците са го измислили – имат национална доктрина, според която, в страната не могат да влизат мигранти да работят, независимо колко са квалифицирани. Това се прави с цел запазване на културната цялост на нацията, независимо че това ще им коства средно с 1,5 пр. п. по-нисък икономически растеж през следващите 100 години. Там има обществен консенсус, че целостта на човешкия капитал и съхранението на нацията е по-важно от идеята за малко по-висок икономически растеж. Точно този растеж не трябва да е самоцел, а функция от подобрено обществено благосъстояние, включително в демографски план.
Защото семействата, които създаваме, са по-важни от семейството от които идваме!